editor 30/05/2018
Идеята, че може да бъде построена демокрация върху исторически руини е илюзия, казва известният политилог. Интервю на  Арнольд Хачатуров, COLTA.RU

– В последните години се води спор как трябва да бъде определяна политическата система, която създаде Владимир Путин. Основните варианти са два: „хибриден режим“ или „електорален авторитаризъм“. Защо смятате, че Вашият термин – „мафиотска държава“ е по-подходящ?

– Проблемът на мейнстрийма на политическата наука е в това, че се концентрира върху институциите и приписва на политическите актьори идеологическа мотивация. „Хибриден режим“, „електорален авторитаризъм“, „неолиберална демокрация“ и т. н. – всичко това са опити да бъдат разположени посткомуничистическите режими по оста между демокрацията и диктатурата, измервайки единствено политическите институции. Макар че, според мен, важните компоненти в политическата система са много повече. Днес целият речник, използван в политическата наука, е заимстван от либералната демокрация. Тези категории съдържат в себе си някои предпоставки, които не подхождат за много други политически системи. Да вземем, например, самите базови термини – ще намерите ли в Русия политици в западния смисъл на думата? Мисля, че не.

Моят термин „мафиотска държава“ е част от новия интерпретативен модел за описание на специфичен тип посткомунистически режим. Вместо политици, използвам думата „полигарси“, която описва тези, които заемат определена политическа позиция, притежават видима политическа власт и невидима икономическа. От друга страна, има олигарси притежаващи видима икономическа власт и невидима политическа. Същото се отнася за политическите партии, които не съществуват в „строгия“ смисъл на думата. Даже в посткомунистическите режими, които не отнасям към „мафиотските държави“ — Чехия, Словакия, Румъния, България — политическите партии представляват затворени институции, които патроналните мрежи, конкуриращи се помежду си, използват в свой интерес. И когато една от тези мрежи заеме монополистка позиция, тогава вече можем да говорим за „мафиотска държава“.

– Авторите на „кремълския доклад“ наричат путинския режим „клептокрация“…

– Сред посткомунистическите режими се срещат различни политически системи, включително либерални демокрации. Но автокрациите са различни: консервативни, бюрократични, нефтени и така нататък. Ако погледнем как действат властите, то, преди всичко, можем да отделим ресурсоориентираната държава, която може, по принцип, да има законов характер. Например, прекалено високите данъци или разширяването на ролята на държавните компании в икономиката не представляват криминална дейност в чист вид. Следващата фаза на такъв режим, обаче, е клептокрацията, която вече се смята за престъпление. Но това, което крадат клептократите са доходите, паричните потоци. После следва хищническата държава, която не просто незаконно пренасочва паричните потоци, но и отнема чуждата собственост, раздавайки я на други членове на „политическото семейство“.

„Мафиотската държава“ не е просто клептокрация, а хищнически режим, където процъфтява ясно изразено централизирано силово отнемане на собственост. Именно това се случи в Русия.

– Как бихте определили новите демокрации от Източна Европа и Балканите? 

– Унгария до 2010-та и Полша до 2015 година бяха либерални демокрации. Към тях бих добавил Словения и повече или по-малко Чехия.  Другият тип страни са Румъния, България и Словакия, които бих нарекъл патронални демокрации, където различни мрежи се конкурират помежду си. Никоя от тях не може да получи засега монопол, за такава еволюция има твърде много институционални пречки. На първо място това са пропорционалната изборна система и балансът в изпълнителната власт, при която президентът и правителството имат реално политическо влияние.

Извън ЕС (но не и от постъветските страни) към „мафиотските държави“ бих отнесъл Черна гора. И накрая, има страни които се движат в тази посока – това са Сърбия и Македония.

От бившия СССР такива са Русия и редица централноазиатски страни. Беларус, например, е друг тип автокрация. Имаме още Молдавия и Украйна, където няколко пъти бяха правени опити да бъде създадена пирамидата на патроналната власт, но всеки път се проваляха.

– Защо именно посткомунистическите страни са склонни да изграждат такъв модел на държава?

– Стартовите условия в посткомунистическите режими започват с монопола на компартиите върху политическата власт. Оттук започва всичко. Изборите в посткомунистическите страни не са просто въпрос на политическо управление на страната, но и възможност да бъде завладяно имущество, да бъде превърната държавната собственост в частна. Разделението между политическата сфера и икономиката в тези страни никога не е било развито като на Запад. Явните отношения патрон-клиент, високото ниво на корупция и други културни модели като цяло формират този исторически товар, който прави посткомунистическите страни по-уязвими към такъв тип общества.

Мнозинството от този тип режими преминава през фазата на „олигархичен анархизъм“ и укрепване на президентската власт, като в Русия или Централна Азия, където властта директно се предава на висшите партийни чиновници или бивши офицери от КГБ.

Всички тези страни се отказаха от компартиите като инструмент на управлението, построявайки монопол върху политическата власт и подчинявайки различните олигархични групи. Образуваха се нов тип партии, такива, като „Единна Русия“ или управляващите партии в Централна Азия, където във върхушката останаха предишните комунистически босове. Но структурата на управлявщия елит в тези страни не е номенклатулна, а съвсем различна. Аз наричам тази структура „приемно политическо семейство“. Това е своего рода клан, където некръвните отношения се превръщат в квазиродствени. В такива кланове pater familias се намира на самия връх. Това не е превземане на държавата (state capture), за което говорят много западни наблюдатели: уж олигарсите са завзели властта и шантажират политиците. Напротив! В „мафиозните държави“ политическите „предприятия“ завземат икономическите пазари и ги монополизират.

– Защо не ги наричаме кланова система? 

– Това не са просто кланове, а организации от криминален тип. Тук имаме два важни структурни елемента. Първо, в посткомунистическите режими има подставени лица, които формално владеят голямо количество активи, но не са реални собственици. В „мафиотската държава“ истинският статут и природата на властта не съвпадат, те са абсолютно различни неща. Имаме едновременно и формално демократични институции, и мафиотска организация на системата за управление.

– Но все пак реалната мафия се различава от това, което виждаме в Русия…

– Разликата между реалната мафия и „мафиотската държава“ е в това, че класическата мафия няма публичен авторитет и затова използва физическа принуда. Когато „политическото семейство“ управлява страната като криминална организация, то разполага с данъчни органи, полиция, правителство, парламент и т.н. — то няма необходимост да използва физическа принуда в такива мащаби. Даже в най-меките времена на комунизма имаше много повече насилие, отколкото сега. Тогава насилието се осъществяваше от КГБ и другите формални структури.

– А защо смятате, че в „мафиотската държава“ няма идеология? Почти всички такива режими имат национал-консервативен уклон.

– „Мафиотската държава“ е построена върху концентрацията на политическа власт и акумулиране на персонално богатство. Такива режими може и да използват различни идеологически послания, ако са им потребни. Разбира се, не всички са съвместими с такава система. Нейният главен враг е либерализмът и всичко, което е „за“ автономията на хората. Може да се използва нещо от идеологията на колективизма, но като цяло левите послания не са особено подходящи. Остават десните идеологии, но такива режими могат да ги сменят всяка минута. Ако има „търсене“ може да бъде създадена антисемитска или расистка вълна, ако това ще донесе политическа полза.

– Как изглежда институционалната рамка на „мафиотската държава“? Има ли в нея реални демократични структури? 

– Както вече казах, формално в такива страни има избори, но те представляват „демонстрация на лоялност“. Кандидатите не са с равни възможности — ако някой стане опасен го убиват или му отнемат възможността да участва в изборите.

В „мафиотските държави“ господства това, което наричам „релационна икономика“. В тях вие ще откриете частна собственост, подчинена на политико-икономически отношения. Пазарите се разпределят централизирано, вие не можете самостоятелно да реализирате своите права на собственик.

Вземането на решения се иззема от формалните институции и се пренася в смес от неформални механизми в рамките на политическото семейство, което можем да наречем и „двора на главния патрон“. Има няколко души, които влизат в „двора“, при това няма значение дали те заемат някаква официална политическа позиция или не. Няма никаква разлика кой именно се намира в главните партийни органи на „Единна Русия“, например.

– Могат ли външните санкции да помогнат за трансформацията на „мафиотската държава“? 

– Санкциите на САЩ имат за цел да накажат действително виновните — да ги лиши от ресурси, да замрази сметките им и т.н. Но, според мен, това просто помага на Путин да притиска олигарсите да върнат собствеността си в Русия.

– Но нали способността на Путин да защити имуществото на своето обкръжение намалява, а това означава, че пада и неговият авторитет на патрон.

– Да, това е парадокс на мафията. Вие може да изнесете парите си извън страната, за да не ги загубите, но в такъв случай не можете да осигурите имунитет на своите клиенти в политическото семейство. В случая с американските санкции руските бизнесмени ще трябва да избират най-малко рисковия вариант: или да избягат със собствеността си, или да си останат у дома и да бъдат абсолютно зависими от патрона.

– Има ли алтернатива на разпространението на „мафиотския“ политически модел? Възможен ли е рестрат на либералната демокрация?

– Проблемът е там, че Русия вече е преминала точката, от която няма връщане назад. Възможна алтернатива дадоха „оранжевите революции“ в Молдавия, Украйна, Румъния. Натискът върху режима, дори когато е извън институционалното поле, може да бъде ненасилствен.

Но като цяло не съм особен опитмист. Идеята, че може да бъде построена демокрация върху исторически руини е илюзия. Даже на Европа и бяха необходими няколко века, за да се появят такива модели на социално съществуване, върху които да бъде постоена демокрацията.

Защо си мислим, че в посткомунистическите държави това може да стане за няколко години?

*Балинт Мадяр e известен унгарски политолог, бивш министър на образованието (1996—1998 г. и 2002—2006 г.). През 2013 година издава книгата „Анатомия на посткомунистическата мафиотска държава“, преведена на много езици.  

Източник:  Faktor.bg

Коментари: